До: Генералния директор на Българска национална телевизия

Управителния съвет на Българска национална телевизия

Относно: Социалното и образователно предаване "Стани богат".

Уважаеми г-н Кошлуков,

Уважаеми членове на ръководството на БНТ,

Предаването "Стани богат" има социално значение, то е любимо предаване на много семейства, гледа се и се обсъжда съвместно и сплотява семействата чрез знанието и научаването на нови знания. Това е най-голямата ценност на СКЪПОТО (оценено НЕ в пари) на милиони български граждани предаване "Стани богат"!

Също както сваленото от екран през 2012 г. предаване "Минута е много", предаването "Стани богат" обогатява участниците и зрителите не само като образователен стимул за надграждане и задълбочаване на наученото във всички области на живота. Тези две предавания имат голямо възпитателно въздействие: те учат на изслушване на събеседника, на етика на воденето на разговор, достигане до верен отговор чрез аналитични разсъждения на основата на вече натрупани знания!

Моля, не спирайте предаването и не ощетявайте милионите български граждани!

С уважение:

маг. инж. Румяна Станкова

Писмото е изпратено на 13.07.2019 г.

РЕФОРМАЦИЯ 
Широко религиозно и обществено-политическо движение в Западна и Централна Европа от XVI – началото на XVII век за реформиране на римокатолическата църква в съответствие с Библията. Движението започва като опит за реформиране на Римокатолическата църква от духовници, които се противопоставят на нейни доктрини и практики – най-вече на продажбите на индулгенции и на църковни длъжности. Реформаторите смятат тези явления за признак на дълбока корупция и престъпност, обхванала цялата църковна йерархия, начело със самия римски папа.
За начало на Реформацията се смята публичната изява на доктора по богословие на Витенбергския университет Мартин Лутер: на 31 октомври 1517 года Лутер заковава своите 95 тезиса на вратата на църквата „Вси Светии“ във Витенберг, които критикуват злоупотребите на католическата църква и властта на папата. Той отхвърля властта на папата над чистилището и поставя под съмнение правото на църквата да взема и дава от името на Бога, както съмнителното богатство на църквата. 
Накрая на тезсите на Лутер поставя под съмнение правото на съществуване на църковния клир и структурите на църквата, и така нанася първия силен удар срещу Римската църква. Публикуването на 95-те тезиса http://cao.bg/95-те-тезиса-на-мартин-лутер-31-октомври-151…/ предизвиква остра реакция на папата, обаче не само голямото народно недоволство ги одобрява, немските князе също силно подкрепят тезисите, защото отхвърлянето на властта на римокатолическата църквата над тях е реален шанс да станат пълновластни суверенни господари и реална възможност да се отдели църквата от държавата. 
Три години след публикуването на тезисите Мартин Лутер е отлъчен от Католическата църква с була на папата. Лутер публично изгаря булата на градския площад във Витенберг и окончателно скъсва с католицизма и издига Библията като единствен източник на вярата, а вярата – като божи дар и единствен път към спасението. Проповедта става център на богослужението на народен и достъпен език, а не на латински, както е при католицизма. Целта е да се ликвидира ролята на църквата като посредник межу човека и Бога, спасението се превръща в лично дело на всеки вярващ, а Бог се превръща от неясна абстракция в личност със собствената воля, с когото човечеството е в договорни отношения. 
Когато през 1521 г. Лутер е извикан от императора на Свещената Римска империя Карл 5 и не се отрича от учението си, с едикт императорът обявява Лутер за еретик и заповядва да го арестуват. Тогава саксонския курфюрст Фридрих Мъдри го скрива при себе си и при него ЛУТЕР ПРЕВЕЖДА БИБЛИЯТА ОТ ГРЪЦКИ НА НЕМСКИ ЕЗИК, с което прави напълно излишни тълкуванията на католическите свещеници и получава подкрепата на немската висша класа – немските князе. 
Поставено е началото на разколи и голямо разцепление в Църквата, пламва вълната на религиозни конфликти и войни в Западна Европа и последва религиозното разделение на Европа на ПРОТЕСТАНТИ И РИМОКАТОЛИЦИ.

Професор д-р Хартмут Леман за честването на 500-годишнината на Реформацията в Германия:
Това стана съвсем по немски и съвсем национално. Един поглед към десетилетието на Мартин Лутер и Юбилейната 2017 година.
За да се разбере какво можеше да се види и преживее в Германия по време на десетилетието на Лутер и през Юбилейната 2017 година, трябва да се върнем към годините 2007 и 2008. Тогава бяха взети три важни решения: 
Първо, че в Германия църквата и държавата ще формират заедно паметта за началото на Реформацията; 
Второ, че Мартин Лутер [Martin Luther https://www.youtube.com/watch?v=gVLyT-MxTV4] трябва да бъде поставен в центъра на празненствата; 
Трето, че десетилетието на Лутер трябва да се разбира като десетилетие на свободата, а Реформацията – като религия на свободата. 
Всяко от тези три решения имаше дългосрочни въздействия – както положителни, така и отрицателни.
Тези решения в никакъв случай не бяха задължителни. Ако човек помисли за необходимото конституционно-правно разделение на църквата и държавата, възможно e да си представи, че държавните и църковните органи ще разработят поотделно свои юбилейни програми – всяка със свой собствен акцент. Ако помислим за многобройните реформатори по времето и след Мартин Лутер – започвайки от Цвингли [Улрих Цвингли – швейцарски реформатор https://fakti.bg/…/205565-11-oktomvri-1531-g-cvingli-zagiva…] и Калвин [френски реформатор, основател на калвинизма https://bg.wikipedia.org/wiki/Калвинизъм], до Менно Симонс [холандски реформатор, защитник на етичното християнство] и Джон Нокс [лидер на шотландската реформация] – тогава със сигурност може да си помислим за съвкупност от много международни реформатори. И като се помисли за потискането на анабаптистите [които са за повторно кръщение в зряла възраст, жестоко преследвани както от католиците, така и от протестантите], а по-късно след Реформацията и за потискането на сепаратистки настроените пиетисти [пиетизъм – лат. pietas „благочестие“ е най-важното реформаторско движение в немското протестантство след реформацията, възникнало в Германия в края на ХХVII век.; поставя на първо място личното благочестие и набожност и зачитането на човешките чувства]. Тогава би могло лозунгът на Десетилетието Лутер като Десетилетие на свободата да се омаловажи, вероятно дори да се оттегли обратно. Също така не беше необходимо, трите решения от 2007/08 г. да бъдат взети в споменатия по-горе смисъл.
Държава и църква от 2008 г. празнуваха заедно началото на Реформацията преди 500 години. 
Обаче самото начало беше ясно, че интересите на двете страни не са идентични. За ораторите, които поддържаха финансовата подкрепа на годишнината в германския Бундестаг, на преден план стоеше популяризирането на туризма в германските Източни федерални провинции като Саксония-Анхалт, Тюрингия, Саксония и Бранденбург. Туристите от цял свят трябваше да достигнат до т.нар. "Лутерланд" [Страната на Лутер]: да резервират легла в хотелите, да посещават ресторанти, за да дадат силен тласък на все още страдащата икономика на тези страни. Всъщност, от един Юбилея на Лутер да се направи двигател на икономическото развитие – това не беше нова идея. Това вече бе планирано от ГДР [Германска демократична република] през 1983 г. за 500-ия рожден ден на Лутер, а също и от немските християни и нацистите през 1933 г. за 450-ия рожден ден на Лутер.
Както произтича от редица речи от последното десетилетие, един втори мотив изигра важна роля за политическата страна: След като светът е страдал ужасно през първата половина на ХХ век под германската агресия и престъпления, паметта за Реформацията трябваше да покаже на света, че човечеството дължи много добрини на германците, именно благословиите на Реформацията.
В заключение: през 2017 г. в Германия отново трябваше да се инсценира една "лятна приказка" – народът да се обединява във възторг, както на Световното първенство по футбол през 2006 г., което тогава все още бе свежо в паметта на всички, които взеха решенията през 2008 г.
Евангелистката църква в Германия обаче изходи от други предпоставки в нейните планове. Във време на секуларизация [намаляване ролята на религията и засилване на светското общество], която точно в Източната част на Републиката отдавна бе приела чертите на дехристиянизация, с позоваване на Реформацията трябваше да се изтъкне специалния принос на Църквата за обществения живот, и да се покаже особения профил на Евангелистката църква. Въпреки, че в нито един момент се говореше изрично за кампания с цел връщане обратно към християнството, от страна на църквата обаче имаше надежда, че в хода на честванията някои хора, обърнали гръб на църквата, биха се обърнали отново към нея, и биха се ангажирали да участват в църковните общности. Юбилеят бе предназначен в антиклерикалния – враждебен към църквата – Изток на Германия да даде на църквите възможността те да излязат от нишите, в които се бяха оттеглили, и да се представят пред обществеността. Ето защо в същинския Лутерланд https://www.youtube.com/watch?v=HGVJlYOaVCI през 2017 г. бяха организирани шест регионални църковни събора.
Все още е твърде рано да се разбере дали и доколко са изпълнени очакванията и на двете страни – държава и църква. Няма съмнение, че финансовата ангажираност на държавата даде възможност за възстановяване на паметните места на Реформацията, много от които принадлежат към световното наследство, според всички правила на съвременното реставрационно изкуство. Държавното финансиране също направи направи възможно реализирането на разнообразие от местни проекти, свързани с Реформацията. Всичко това заслужава да бъде оценено.
Обаче това е само една страна. Другата страна е, че с правителствената подкрепа съвместните юбилейни дейности на държавата и църквата получиха наистина цялостен национален акцент. Ако само църквата беше решавала, бихме предположили, че от самото начало ще се поставят повече международни акценти върху юбилея. Тогава юбилейната година щеше да има съвсем различна "окраска". В същото време обаче не може да се пренебрегне, че църковната страна можа да планира с държавна помощ такъв голям юбилей, който никога не би осъществила само със свои собствени ресурси.
"Лятна приказка", във всеки случай, през 2017 г. не се осъществи. 
Годината бе засенчена от много други проблеми. Няма съмнение, че организаторите на Юбилея на Реформацията все по-трудно получаваха необходимото внимание за своите мероприятия.
Дали очакванията от страна на църката са се сбъднали, това също още не може да се прецени. Остава да се изчака точна статистика на църковните членове за годините на Десетилетието на Лутер, и по-специално за 2017 година. В това отношение през следващите години историците и религиозните социолози имат да решават напрегнати изследователски задачи.
Германският реформатор Мартин Лутер да бъде в центъра на паметта за 500-годишната Реформация. 
Това може би беше най-важното решение, взето през 2008 г. Необходимо е внимателно да се разграничат различните аспекти на това решение.
С помощта на това решение рекламата за Юбилея на Реформацията се насочи към един човек. И по този начин цялата кампания имаше едно несъмнено лице, едно име, което повечето хора знаеха – Мартин Лутер. Следователно затова стана: Десетилетието на Лутер, а не Десетилетието на Реформацията, затова стана: Юбилей на Лутер, дори и когато някои историци на Реформацията предупреждаваха, че трябва да говорим за Юбилей на Реформацията. До това се стигна, след като следвайки правилата на туристическия бранш, фокусът бе почти неизбежно върху тривиализиране [минимизиране, омаловажаване] на личността на Лутер, и на кича за Лутер: Лутър като фигура-играчка [Playmobil-фигура], образи на Лутер като сладкарски форми. Всичко това отклоняваше от религиозните прояви на Лутер и от неговите теологични съображения. Всичко това не мотивираше хората да си представят преди 500 години какво е движело както Лутер, събратята и последователите му, а също и неговите противниците. Много мероприятия също бяха проектирани като "събитие" – събитията обаче са отлитащи еднодневки – събития за един ден.
Разбира се, с фокусирането върху Лутер може да се свържат много теми, които са важни за църквата днес, и са свързани пряко с Лутер: преводът на Библията на немски от Мартин Лутер – Лутерова Библия [Lutherbibel http://pastir.org/martin-luter-i-prevoda-na-noviyat-zavet-…/] и неговите църковни химни [Luther Kirchenlieder https://www.youtube.com/watch?v=ymk8pj5VYIE], катехизмите [богословски поучения] на Лутер, за протестантството като образователна религия, да не забравяме сложната, обаче възхитителна История на приемането на импулсите на Лутер от ХVI-ти до ХХ-ти век. 
При фокусирането през 2008 г. на всичките юбилейни дейности върху Лутер не бе обмислено това, което може да се опише като тъмната страна на наследството на Лутер.
Припомнянето за неговите прекомерни полемики срещу папството от негово време, за рязкото му разграничаване от тези, които той определя като мечтатели и ентусиасти, на спора му с Еразъм Ротердамски [относно същността на християнството], като така се отчуждава от голяма част от хуманистите, за неговото безжалостно осъждане на селяните, които са се борили да подобрят положението си, характеризирането му за турците като съюзници на дявола, и накрая за неговите горчиво-саркастични писания срещу евреите, които според него са отхвърени от Бога и непоправими.
Забележително е обаче, че през последните десет години много различни, обаче във всички случаи полемичните неуспехи на Лутер бяха запомнени съвсем различно. Изненадващо, католиците вече не смятаха, че е той нарекъл папата антихрист. Обратно, от годините на Втория Ватикански съвет (1962-1965), някои католически богослови виждат в младия Лутер един убеден в своите възгледи реформатор, един реформиран католик. Когато Ерих Хонекер [Председател на Държавния съвет на ГДР до 13.10.1989 г.] в юбилейна 1983 година описва Лутер като един от най-големите синове на германския народ, според тази негова характеристика, описанието на Фридрих Енгелс за Лутер като "принц слуга и селски месар" е архаична отживелица. Някои свободни църкви, според менонитите [протестантска общност, проповядваща ненасилие] през 2010 г. са постигнали вече съгласие с Лутеранската световна федерация. Така по-голямата част от онова, което преди е изглеждало скандално в писанията на Лутер, през второто десетилетие на ХХI век повече не се счита за скандално.
От целия каталог на тъмните страници на Лутер, което никой не предвиждаше през 2008 г., по време на Десетилетието на Лутер една тема все повече и повече определяше дебатите: отношението на Лутер към евреите.
През 1983 г., при честването на 500-я рожден ден на Лутер, от страна на църквата никой в Германия не е включвал реформатора в дискусиите за немската вина при унищожаването на евреите. През 2017 г. обаче, за разлика от преди, много наблюдатели, включително посланичката на Реформацията Маргот Кесман, описват 2017 г. като първият голям Юбилей на Реформацията след Холокоста. Още повече: от 1990-те години насам Германия създава собствена култура на паметта за Холокоста с мемориала на загиналите евреи в Берлин, с превръщането на много концентрационни лагери в паметници, с "Акция Мемориални камъни" (Aktion Stolpersteine https://translate.google.bg/translate…) в много германски градове. С това се повдигна въпроса: дали и по какъв начин антисемитските писания на Лутер са стимулирали германския антисемитизъм и особено унищожителните фантазии на нацистите.
Дали антиеврейските писания на Лутер вероятно са били реакцията на един огорчен стар човек, който вижда себе си заобиколен от всички страни от дявола и се страхува, че неговото велико дело за обновяване на християнската църква може да се провали още докато е жив? Или твърденията на Лутер всъщност са били лоши, обаче не по-лоши, отколкото антиеврейските предразсъдъци на всички негови привърженици, също и на католическите му съвременници – или обаче по-фатални, защото германските християни и нацистите се позовават на Лутер, и празнуват Лутер като предшественик на Хитлер, и Хитлер отново като довършител на делото на Лутер?
Важно обаче е да се направи разграничение между ранното писание на Лутер "Че Исус Христос беше роден евреин", и неговите късни трудове по еврейския въпрос. Ранният Лутер се застъпва за откъсването от антиеврейските предразсъдъци и за грижата за връщането обратно на евреите във вярата. За Стария Лутер, от друга страна, никакъв израз не е достатъчно лош, за да характеризира евреите.
През ноември 2015 г. синодът на Евангелската църква в Германия се дистанцира решително от тези твърдения и от еврейските писания на стария Лутер. Това е важна, отдавна закъсняла крачка. Тази стъпка обаче не може да премахне дилемата, в която се намират всички, които ценят епохалните заслуги на Лутер, и които същевременно искат да припомнят за Холокоста като фатално прекъсване в човешката история. Защото дълбокият антиюдеизъм на Лутер не може да бъде "изрязан оперативно" от неговата теология, без да увредят като цяло неговите теологични твърдения. На рождения ден на Лутер на 10 ноември 1938 г. горят синагогите из цяла Германия. Също и дори в края на юбилейната 2017 година дискусията за това, което може да се нарече конфликт между две изключително важни култури на паметта – паметта за Мартин Лутер и паметта за Холокоста, все още не е приключила.
Фокусът на тържествата върху Мартин Лутър имаше и други следствия. Още в началото на Десетилетието на Лутер в Холандия реформираните там имаха впечатлението, че тяхната конкретна форма на протестантство не е взета достатъчно под внимание при планирането. Тогава те току-що през 2009 г. празнуваха 500-ия рожден ден на техния църковен баща Калвин. С международна подкрепа те създадоха своя собствена организация, наречена REFO 500, която бързо стана активна в много реформирани църкви в цяла Европа.
Остава още да се отбележи също, че наследниците на Лутер не говореха с един глас по време на Десетилетието на Лутер. Евангелистката църква на Германия и Лутеранската Световна Федерация поеха по разделени пътища относно 2017 г. Докато Евангелистката църква на Германия се фокусира върху тематичните години в Десетилетието на Лутер, Лутеранската Световна Федерация потърси проекти в членовете на църквите си в целия свят и засили дискусиите с Папския съвет за насърчаване на християнското единство. В резултат на това Лутеранската Световна Федерация заедно с Папа Франциск в Лунд, Швеция на 31 октомври 2016 г. [Papst Franziskus http://de.euronews.com/…/papst-nimmt-an-feiern-zum-auftakt-…] припомни началото на Реформацията. В същото време Евангелистката църква на Германия в Берлин отдаде почит на заслугите на Лутер в едно голямо Богослужение [Luters Verdienste https://www.youtube.com/watch?v=IlGvYaWUu3c; Luther https://www.youtube.com/watch?v=-qs4HUi1WCo].
Десетилетието на Лутер като Десетилетие на свободата – протестантството като религия на свободата? Евангелистката църква на Германия през 2008 г. бе решена да отбележи празника 500-годишнина от Реформацията като юбилей. За разлика от нея, за католическата страна, обаче, бе възможно участва само като на възпоменание. Нейни представители припомниха за разделението на църквата и за многото жертви на религиозните войни през следващите след Реформацията десетилетия, дори векове. Дали да бъде юбилей или възпоменание, това през годините от 2008 до 2013 г. беше повече под форма на спор за думите. Това беше спор за подходящата форма на паметта.
Според Eвангелистката църква на Германия Реформацията освен това е изпълнявала ролята на "образователен импулс" и е допринесла за "изучаване на съвременните основни права на свобода на религията и свободата на съвестта", заявява председателят на Съвета на Евангелистката църква на Германия Николаус Шнайдер през 2014 г. Реформацията, според Шнайдер "промени отношенията между църквата и държавата, има принос в създаването на съвременната концепция за свобода и модерното разбиране на демокрацията".
Нямаше нужда човек да принадлежи към католическата църква, за да възприеме тези думи като израз на протестантски триумфализъм. "На нас, протестантите, съвременният свят дължи своите важни ценности", се разбира от думите на Шнайдер. Историци, като например Хайнц Шилинг – берлинският биограф на Мартин Лутер многократно подчертават в своите публикации, че връщането към началото на реформацията трябва да свързва с възможно най-точния исторически контекст, за да се избегнат фалшиви актуализации и лекомислени изложени анахронизми. И че идеите за религиозна свобода и за свобода на съвестта са били идеи на ХХVIII-ти, а не на ХХVI-ти век. Подобни възражения обаче нямаха никакъв резонанс. Изкушението беше преди всичко при политиците, които коментираха юбилея изключително преувеличено, за да начертаят директна линия от Реформацията до настоящето и да свържат днешните идеи с времето преди 500 години.
Когато чух лозунга на Десетилетието на Лутер като Десетилетието на свободата, си спомних за много противоположни, противоречащи си исторически примери. Спомних си за управляваните абсолютично протестантски малки държави в Стария Райх, където дисидентите са били принудени да се покланят на властите, или да емигрират. Спомних си съюза на трона и олтара през ХIХ век, което е направило изключително трудно за свободните църкви да получат опора в отделните германски държави. Спомних си протестантите от Ваймарския период [Ваймарската република – от 1918 г. до идването на Хитлер на власт 1933 г.], които с малки изключения не са могли да се сприятелят с новата демокрация и са пожелли да върнат монархията на Хоенцолерите. Спомних си за многото протестанти, които са празнували завладяването на властта от Хитлер, както и за немските християни, вдъхновявани за хитлеристката диктатура. Сетих се, че на много протестанти в старата Федерална република бяха нужни почти двадесет години, преди официално да признаят демокрацията като една установена от Бог и желана форма на държавно управление.
От много разговори с протестантски църковни историци знаех освен това, че те също са имали резерви относно лозунга на Десетилетието на Лутер като Десетилетие на свободата. Нищо чудно, че тази идея наистина не бе включена в хода на Десетилетието на Лутер.
В средата на Десетилетието на Лутер конфликтът между двете големи църкви достигна своята кулминацията. През 2014 г. Съветът на Евангелистката църква в Германия публикува основен текст, озаглавен "Оправдание и свобода". Малко по-рано, през 2013 г. комисия на Световната федерация на лутераните и на Съвета на папското единство също публикуваха текст. Заглавието му е "От конфликт до общество. Обща памет на Лутеран-Католическата реформация през 2017 г." В този текст авторите скицират как би изглеждала една памет за Реформацията в епохата на икуменизма [движение за сливане в едно на всички християнски църкви] и глобализацията. Разликите между текста "Оправдание и свобода" и текста "От конфликт до общество" са очевидни.
Както многократно подчертават представителите на Евангелистката църква на Германия от 2008 г. насам, годишнината от Лутер трябва да бъде отбелязана като "икуменическа" [в едно за всички християнски църкви по света] и в същото време "международна". От това обаче в средата на Десетилетието на Лутер се усещаше съвсем малко. Икуменическа и международна – от 2008 г. до 2013 г. не бяха нещо повече от приятно звучащи думи.
Най-забележителната промяна дойде с избора на епископ Хайнрих Бедфорд-Стром за нов председател на Съвета на Eвангелистката църква на Германия. Бедфорд-Щром потърси и намери контакт с председателя на Германската епископска конференция, Райнхард Кардинал Маркс. Програмата, разработена от двамата, се доближи до промяна на парадигмата. Сближаването на двете големи църкви в духа на икуменизма [движение за сливане на всички християнски църкви в света] отсега нататък би трябвало да бъде в центъра на всички дейности. Кулминацията на инициативата Бедфорд-Стром/Маркс са икуменическата служба на богослужение в Хилдесхайм през март 2017, ръководена и формирана от три послания: първо признание за собствената вина, второ молбата за прошка и трето доброволното задължение да се продължи смело по пътя на икуменизма. Не може да се пренебрегне, че в последната фаза на Десетилетието на Лутер също са поставени значително повече международни акценти.
Мероприятията по време на Десетилетието на Лутер, в края на годината, и особено на 31 октомври 2017 г. се разделят най-общо в четири групи.
Първа група включва мероприятията, започнали в годините непосредствено след 2008 г. Много от тях свидетелстват за известна склонност към протестантски триумфализъм. Те включват например Световната изложба за реформа във Витенберг с "Портите на свободата" [Toren der Freiheit https://www.youtube.com/watch?v=JB9Ql9asR8w] и специалната изложба "Лутер и германците" [Luther und die Deutschen https://chrismon.evangelisch.de/wartburg] във Вартбург.
Втора група включва дейностите, планирани и извършени от епископ Бедфорд-Строх от 2014 г. насам. Основната тяхна тема е желанието да се направи голяма крачка напред през 2017 г. по пътя на икуменизма. В службата на 31 октомври 2017 г. във Витенберг Бедфорд-Стром отново потвърждава това послание по впечатляващ начин. Жалко, може да се добави, че Eвангелистката църква на Германия не е взела предвид тази цел още през 2008 г. В този случай цялата памет на 500-годишнината от Реформацията през 2017 г. би имала свой собствен отличителен и вероятно дългосрочен фокус. И тогава може би щеше да е възможно да се включат свободните църкви много повече в икуменическия процес, отколкото стана в действителност.
Трета група включва всички усилия, да се реставрират автентичните места на Реформацията и да се представят оригиналите от времето на Реформацията, т.е. материали от всякакъв вид, в големи изложения за по-широката общественост. След като тези изложби затвориха врати, прекрасните каталози остават – многоцветен печат на гланцова хартия с експертни въведения и обяснения.
Накрая четвърто: изненадващо големият брой местни инициативи. Първоначално, непосредствено след 2008 г. не изглеждаше, че не се случва много на местно равнище. Това се промени през последните две, три години. Едва ли един архив би поел да организира собствена изложба. Много енории, на Запад и на Изток, на Север и на Юг, планираха специални църковни служби, често с икуменически акцент, както и серия от лекции, концерти и изпълнения, свързани с живота и труда на Лутер. Разбира се за броя посетители на големите събития имаше още да се желае. От друга страна, учудващо и изключително приятни бяха тези местни събития. Паметта за Лутер както и преди е жива на много места. Броят на хората, посетили богослуженията на 31 октомври [Gottesdienste 31. Oktober https://www.youtube.com/watch?v=XKbAiKMT9Sk], във всички случаи беше впечатляващ.
Защо протестантските църкви бяха пълни на 31 октомври 2017 г. – това обаче е изцяло отворен въпрос. Дори църковно-политическите оптимисти едва ли ще потвърдят, че с помощта на Юбилея на Реформацията е постигнато спиране на тенденцията към по-нататъшна секуларизация на германското общество. Какъв знак или какви знаци искаха да дадат тези, които посетиха църквата на този паметен ден? Знак за тяхната протестантска идентичност или знак за едно общество, ръководено от християнството? Още не е ясно как може да бъде оценен цялостно Юбилеят на Реформацията. Още по време на Десетилетието на Лутер стана ясно, че всички опити, да се разработи критично историята на Реформацията и историята на Лутер ще се срещат с яростно отхвърляне от онези, които вярват, че една успешна култура на паметта трябва да се основава на актуализиране, а не на последователна историческа контекстуализация [препратки към историческия контекст].
Понеже огромното мнозинство от църковните предложения бяха насочени към своята собствена група, като гледаме назад, Десетилетието Лутер може лесно да се обозначи като успех. Но ако промените перспективата, ще стане ясно колко скромни са предложенията към онези, които са се отчуждили от църковния живот, и колко малко е направено за многото нови съграждани с различни културни корени. Независимо от това не е убедителен аргументът, че в едно плуралистично общество повече не е възможно и не може да се очаква. 
Ако църквите мислеха на първо място и преди всичко за своята собствена клиентела, тогава човек може да се запита: защо политическите представители, които бяха в подготвящите Юбилея комитети, не се стремяха да направят същото и за голямата светска част на обществото – да обяснят значението на това събитие – както и за неговите немаловажни разходи. Когато след няколко години погледнем в политическата активност за паметта през 2017 г. като цяло, като значима характеристика на празника на 500-годишния Юбилейна празника, следователно, ще остане впечатлението за егоцентричност, дори ограниченост, и в епохата на глобализацията – липса на интеркултурна сравнителна литература.
Източник: Frankfurter Allgemeine ZEITUNG

Редакционен превод с интернет и видео връзки: Румяна Станкова

ИНТЕГРИРАЙТЕ ОБАЧЕ ПЪРВО НАС!

Създадена 24 Октомври 2017

Автор: Анне Хениг

 "Интегрирайте обаче първо нас!"
Това чува Петра Кьопинг, министър по интеграцията на Саксония, винаги отново – от източногермански мъже, които се чувстват зависими. Сега тя иска да вземе буквално думата. И пътува през Саксония, за да обсъди проблемите на времето след промяната [след обединението на Германия]. Какво носи това?

Когато Министърът на интеграцията на Саксония Петра Кьопинг една вечер в понеделник пристига в дома на пожарникаря в Маркклееберг, тя е там всъщност, за да говори по  въпроси за пожарната безопасност: за оборудването, липсата на млади кадри, за бежанци като доброволни помощници. Обаче тогава, след като се е възхитила от автомобилния парк ("Впечатляващо!"), отново се поставя темата, която я занимава седмици наред по време на нейните пътувания. По въпроса – защо толкова много хора от Изтока [на Германия] се чувстват зависими. И по въпроса – какво може да направи тя като министър на интеграцията, за да се премахне това.
Преди известно време тя е държала реч, казва Кьопинг на пожарникарите на Маркклеeберг. В тази реч тя e призовала източногерманците, накрая да започнат да говорят за периода след обединението [промяната]. Това е забило "жилото на унижението в плътта на много източногерманци", никой не признавал техните житейски истории, никой не ги слушал. В Саксония от страна на държавата е казвано, че всичко винаги е „връх и чудесно”, затова темата за времето след обединението, все по-силно се превръщала в тема табу. Усещането за икономическа несигурност е нарушило трайно доверието в демокрацията. И това също е една от причините за Пегида [1], за някои недоволства, за някои саксонски проблеми. След тази реч, казва Кьопинг на пожарникарите, че тя е получила безброй писма. Всеки искал да ѝ разкаже за своето разочарование. И сега тя се интересува от това, което те, пожарникарите, биха могли кажат за това.

Петра Kьопинг, политик от SPD [2] на 58 години, министър за интеграцията и равните възможности на Свободната държава [провинция] Саксония, е започнала един проект, една мисия. Тя иска да се грижи за разочарованите, поставените в зависимост, за недоволните от Изтока [на Германия]. И на нея очевидно е направило впечатление, че трябва да говори затова предимно с мъже. Човек би могъл почти да каже: Жената, която всъщност отговаря за интеграцията на чужденците, забелязва, че трябва обгрижва гражданите на страната. Може би, защото интеграцията на чужденците може да успее само когато местните жители са на чисто със себе си? Вярно ли е това, че на Саксония ще стане по-добре, само ако някой чуе грижите на мъжете?

В Маркклееберг първо мислят, че това може да не е вярно, защото никой мъж не се обажда след предисловието на Кьопинг. Тогава обаче един се осмелява. Един плешив мъж на средна възраст казва: "Проблемът е, че много неща са пречупени през времето на промяната." Той дава също пример. "Брат ми създаде частно предприятие, вложи много труд, но по едно време плащанията прекъснаха. Той стигна до частен банкрут, стана безработен, получи Hartz IV [3] на 60-годишна възраст. Какво обаче още? Той беше оставен без подкрепа. Бяха ми нужни пет години докато го спася." Министърката кимва. Като един терапевт тя обобщава неговата история. "Вашият брат е основал фирма, никой не е признал това. За това трябва да започнем да говорим." Така стартира един дебат тази вечер в Маркклееберг.
Очевидно Петра Кьопинг настъпва един нерв. Въпросът е как така министърката за интеграцията е стигнала да идеята, да направи своя тази тема: преработване на времето след промяната [след обединението на Германия]. Защо тя счита, че местните хора се нуждаят от интеграция. Това отново може да се нарече необходимост от разяснение. Затова на една среща с нея в друг ден, Кьопинг седи в едно кафене в Лайпциг, с дълга до раменете коса, пусната свободно както винаги, тя се смее много, и я питат: Защо тази тема? Защо мъжете?

Защото винаги я питат какво води саксонците към Пегида. "И затова в продължение на месеци, седмица след седмица заставах в края на тези демонстрации." И слушах. Един ден един от пегидистите я е поздравил сърдечно, той бегло я познавал. Тя му отговорила: "Не се гневете тук на улицата, а елате при мен в приемния ми час – и доведете също и вашите приятели с вас!" Това става, мъжът и приятелите му идват.

Малко по-късно те седят в кабинета на Петра Кьопинг и започват да се карат високо за бежанците, и то по начин, който не може да се цитира, това разказва днес Кьопинг. "По някое време аз им казах:" Редно е, когато седим тук на масата, всеки да се представи  накратко. Аз съм Петра Кьопинг, извършила съм това и това, и сега бих искала да знам с кого говоря." В този момент всеки от пегидите започва да разказва историята си. Това са истории за огорчения, лични поражения. "Само за бежанци нито веднъж не говорихме", казва Кьопинг.

Тогава тя решава, че оттогава иска да слуша тези истории. И то всички. Оттогава тя пита много мъже, които среща, за тяхната биография. Вероятно никой друг член на саксонското правителство не е наблюдавал отблизо Пегида толкова често. И г-жа Кьопинг няма нищо против, нейната служба и като министърка да проявява разбиране към разгневени мъже. "Аз съм отговорна както за интеграцията, така и за равенството", казва тя. А равенството не се ли отнася и за двата пола? За проблемите на жените, разбира се, се говори. Обаче мъжете? Те често изостават в анализа на проблемите. "Всъщност много мъже бяха още по-силно засегнати от упадъка след обединението", казва Кьопинг. "Защото те имаха естествено желанието да бъдат успешни, да изхранват семейството си. Този образ на ролите все още е тук". Обаче Петра Кьопинг не би се обърнала само изключително към мъжете. Тя иска да чуе историите за всичко, случило се след промяната. Работата е там, че жените се оплакват по-рядко. "Аз не знам, дали жените наистина са по-щастливи", казва г-жа Кьопинг. "Обаче аз просто забелязвам, че мъжете изразяват своето недоволство по-силно."

 "Ние трябва да говорим за чувства"

Самата Петра Кьопинг e трябвало през деветдесетте години отново да работи за своето издигане
Днешната министърка има повратна точка в своята биография. На 30-годишна възраст и малко преди падането на Берлинската стена, тя става кмет на малкия град Гроспьосна до Лайпциг. Едва преди юни 1989 г. тя напуска ГЕСП [3]. Когато стената пада, разгневени граждани я свалят от този пост. Кьппинг започва да работи в едно здравноосигурително дружество като работник за външни услуги. Дори нейните приятели са се чудили по това време, очевидно е колко малко ѝ струвало да почиства брави на врати. През следващите години тя постига своето завръщане обратно, което не е постигнато от мнозина, които вече били поели отговорности в ГДР. През 1994 г. Кьопинг е избрана отново за кмет на Гроспьосна, по-късно става съветник, и накрая депутат в Ландтага. Тя не е губеща от промяната. "Но тя винаги се е интересувала от тези, които не са успели толкова добре в новото начало", казва една от приятелките на Петра Кьопинг.
След изборите за Ландтаг през 2014 г. Кьопинг става държавен министър по въпросите на интеграцията – като тази длъжност в Саксония има малка власт. Министерството на Кьопинг разполага основно с 40 служители. Обаче по-малко власт означава повече време. Петра Кьопинг използва това време, за да пътува непрекъснато из Саксония, от една до друга гражданска обиколка. И така стигна до извода, че зад гнева към бежанците, всъщност стои разочарование. Някои политици вече са направили това предположение. Но никой не е извлякъл толкова широкообхватни следствия както Петра Кьопинг. Тя казва, че въпросът може още да повлияе на предизборната кампания за Бундестага. Това, което се случва тук, е нещо изключително важно. Тя вече го чувства по това, колко много е затрупана с писма и електронна поща.

Откакто Кьопинг във всяка своя реч разказва за своята мисия, тя получава много поща. "Искам да изразя голямото си признание към вас" – хвали я един мъж от Лаузиц. Един професор от Запада, пише: "Мене, възрастният мъж, ме боли когато чета, колко много отказът от публична дискусия за лошите политически грешки и за множеството съдбовни преломи през времето след обединението и до днес огорчават хората." Също така, казва Кьопинг, има и такива изречения в имейлите: "Ако намерите в страната жена за мен, няма да отида повече в Пегида."
И едно изречение, което тя винаги отново продължава да чете в имейли до Министерството на интеграцията гласи: "Интегрирайте обаче първо нас." На тези хора, казва Кьопинг, тя иска да покаже: "Вашият сигнал е пристигнал, аз разбрах." Човек би могъл да каже, че отговорът на Кьопинг относно гнева не гласи: Повече факти. Обаче гласи: Повече чувства. Понякога тя действа като психолог, който гали някого по рамото и казва: Може да плачете. Някой може да приеме това за самонадеяно, обаче много го намират за грижовно.
Това се случи, например, в един ресторант в Кемниц, на една вечерна среща на SPD със 100 гости за споделяне грижите на гражданите. На масата сeдят Мартин Дулиг, председател на SPD и министър на икономиката на Саксония, един депутат от Бундестага, и именно Петра Кьопинг. Господата носят якета, светли ризи и са без вратовръзки. Те изглеждат малко униформени. Само Петра Кьопинг не е униформена. При нея това винаги е изненада, как се облича днес: понякога идва с плетено яке, понякога с къса рокля, понякога със сребристо блестящи маратонки, понякога с лачени обувки с висок ток. Този път е облякла син пуловер. Дулиг казва, че е благодарен на Петра Kьопинг затова, че e съпричастна към несправедливостите след обединението. "Ние трябва да говорим за чувства."
Тогава един по-възрастен мъж взема думата: "Знам какво означава Hartz IV [4], и ще говоря честно за това. На всеки от нас може да се случи това, асансьорът да потегли надолу, на всеки. Аз също не бих си помислил това за мен, обаче то се случи на мен." Това, което следва сега, е завладяващата вербална стратегия на Петра Кьопинг: максимално разбиране, максимална съпричастност. Сериозното приемане на грижите и нуждите, никой е стигал до върха така, както тя.
На мъжа, който току-що се е оплакал, тя казва: "На хора като него е било отнето достойнството. Тя познава това. В района на Лайпциг над 100 000 души станаха безработни за една нощ. Никога не е говорено за това: "Какво става с тези хора, питах се, кой ще се погрижи за тях? Никой!" Самата тя, когато е била кмет през 1994 г. на Гроспьосна, се е грижила за 42 разбити местни пътища. Аз нямах време да се грижа за хората."

 Събужда ли тя лъжливи надежди?
Може да се попита човека, който току-що е разказал историята си. Името му е Волфганг Шрам, на 57 години, живее в Ерцгебирге, има пет деца и живее разделен със съпругата си. Преди това, разказва той, е следвал икономика, работил за банки, бил е в SPD, напуснал е SPD заради Agenda 2010 [5]. Напоследък обаче Волфганг Шрам отново пътува за мероприятия на SPD, посещавал е четири пъти Петра Кьопинг по време на публични приемни часове. Той има чувството, че тя му помага. "Тя може да контактува с хората".

Нейният метод помага и на самата Кьопинг. При предишните избори за Ландтаг тя получи от директните гласове най-добрия резултат от всички SPD-кандидати. Оттогава тя се счита за любимка на гражданите. Наскоро тя се обърна към кандидата за канцлер Мартин Шулц и към Андреа Налес, федерален министър на труда от SPD. "От края на миналата година, като министър, аз се ангажирах силно с темата за справедливостта през времето след обединението", пише Кьопинг до Налес. И: "Аз съм твърдо убедена, че такива липси на справедливост ще определят тематично 2017 година." Кьопинг иска "Фонд за справедливост", от който трябва да се подкрепят онези, които страдат от несправедливостите на времето след промяната [след обединението на Германия]. Тя мечтае да стане част от избирателната програма за Бундестага.
Посещение в един от приемните часове на Кьопинг за разговори с гражданите. На него пристигат трима господа в преклонна възраст: бивши железничари, които в продължение на години напразно се борят да получат трудовата си пенсия от ГДР. Те са подали жалби в съда, безуспешно. Сега те са донесли със себе си надлежните документи, един от мъжете си води бележки с писалка на Германския Райхсбан, който от 1993 г. не се нарича така. Техните познати биха ги попитали, защо се мотаят около SPD, казват железничарите. Познатите им вече са в AfD [Алтернатива за Германия/АзГ]. Обаче железничарите залагат надежда в министърката. Когато напускат офиса, те се усмихват. Най-сетне някой ги е разбирал.

 CDU е ядосана на Кьопинг: Тя буди изцяло фалшиви надежди
Коалиционният партньор на SPD в Саксония, CDU [Християндемократически съюз/ХДС], въпреки това не вярва на метода Kьопинг. Премиерът Станислав Тилих е раздразнен от ангажимента на министърката. Той дори е малко ядосан, казва човек от кабинета. В края на краищата, толкова много политици от Изтока, включително Тилич, са се борили във всички битки срещу източните несправедливости. Михаил Кречмер, саксонският генерален секретар на съюза, казва: "Разбира се, направени са грешки при обединението." Но нито ръководените от CDU правителства, нито ръководените от SPD не успяха да разрешат сложните проблеми с пенсиите от предприятията на ГДР. "Това, че Петра Кьопинг сега създава впечатлението, че може да разреши всички тези проблеми, без да създава нова несправедливост, е нечестно", казва Кречмер. "Членовете на комисията по петициите в Бундестага, които хиляди пъти са обработвали тези молби, клатят глави. Това показва, че тя има малка представа по този въпрос. Че тя поема на своя отговорност това, да създава фалшиви надежди на хората". Кречмер обвинява Кьопинг, че разпространява депресивно настроение. Що се отнася до Пегида: "Намирам за много проблемно да се твърди, че хората излязоха на улицата, защото бяха разочаровани. Относно мотото: Те нямат нищо срещу политиката за бежанците, те имат само източен проблем. Който разказва това, не взема гражданите на сериозно."
Едно нещо дори не оспорва на Кьопинг: Това са големи надежди, които тя подхранва у мъжете, които седат в нейния кабинет, които идват на нейните мероприятия. И може би големи разочарования, когато някога всички забележат: Да, тя слушаше, много стотици хора. Обаче нищо не се случи. Кьопинг ще има проблем, ако някога няма да има нито "Фонд за справедливост", нито така наречения публичен дебат. Когато всичко се затлачи.
Като министър за интеграцията тя често посещава и бежански инициативи. От известно време тя конфронтира социалните работници там със специално желание: те вече не трябва да предлагат подкрепа само на бежанците. Вместо това вероятно е отвън на нейната табелка да пише: "Помощ за всички, които се нуждаят от помощ". Тя намира, че и германци също може да се чувстват адресирани. Това би могло да бъде едно начало.

Източник

http://www.zeit.de/2017/17/petra-koepping-integration-sachsen-pegida/komplettansicht

[1] Пегида

https://bg.wikipedia.org/wiki/Патриотични_европейци_срещу_ислямизацията_на_Запада

[2] SPD [Германска социалдемократическа партия] https://bg.wikipedia.org/wiki/Германска_социалдемократическа_партия

[3] ГЕСП – Германска единна социалистическа партия (Sozialistische Einheitspartei Deutschlands (SED) 

https://bg.wikipedia.org/wiki/Германска_единна_социалистическа_партия

[4] Hartz IV (Харц IV) – Закон за социални помощи за дълготрайно безработни в Германия

[5] Agenda 2010 Концепция за реформа на германската социална система и на пазара на труда, реализирана в широк мащаб през 2003–2005 г. от федералното правителство на коалицията SPD и Съюз 90/Зелените (Кабинет Шрьодер II).

Критика към Agenda 2010: На 23 май 2003 г. 400 научни работници подписват възванието: Социалната държава да се реформира вместо да се разгражда – Безработицата да се побеждава вместо безработните да се наказват! Друг призив критикува Agenda 2010, че води до „Разрушаване на обществената справедливост и социалното равенство“.

https://de.wikipedia.org/wiki/Agenda_2010

Анне Хениг е редакторка в бюрото на DIE ZEIT в Лайпциг. Родена във Фрайберг през 1988 г., учи в Немското училище по журналистика в Мюнхен и следва политически науки в университета в Лайпциг. Като редакторка в бюрото на DIE ZEIT в Лайпциг, тя се интересува от въпроса дали, в каква степен и защо Източна Германия все още е различна – и какво означава това за останалата част от страната.

Превод от немски език: Румяна Станкова